Разбирането се състои от три нива.
Смисъла, който виждам аз.
Чашата е наполовина пълна винаги.
Защо желая или не желая да съм свободен. (ЕСЕ)

Свободата може да бъде всичко, което човек реши да бъде. Тя може да бъде тема за разговор, чувство, вечна идея за борба към достигане на самата нея. Свободата е нещо, към което може би всеки се стреми, но едва ли някой постигнал я може да покаже универсален път към нея. Всъщност свободата е индивидуалното разбиране на всеки един човек за безкрайността. Но как си представя човека безкрайността? Въпроси, които всеки може да задава, но не всеки може да отговори. И все пак дори да бъде даден отговор, той едва ли ще бъде обективен, универсален и разбиран от всички. Достигането за идеята за свободата, това чувство или цел звучи като нещо крайно. А края е нещо, което човек не обича да достига, защото за него съществува идеята, че всеки край е ново начало (а сега накъде?). Човек винаги е търсил и ще продължава да търси нова посока, която мислите му да поемат със засипващи го въпроси.
Желанието на човека към знание е водеща сила в съществуването му. Но е истина, че ако желанието бъде задоволено, търсенето ще бъде прекратено. Както всяка една потребност, знание или мечта достигнати те пораждат нови подобни, които са начало на ново търсене. Един цикъл, който се приближава до свободата в израза си на безкрайно повтаряне или поне докато не приключи земното съществуване. А след това?
Човек винаги ще продължава да иска още, затова ще се появи нов стремеж към нова свобода. Това може би е човешката природа, с която се съгласявам. Неизменното и непрекъснато търсене на нови хоризонти, усещания, цели, постоянното движение на човека и целия този шум могат да бъдат обединени с една вечна идея, тази за свободата.
И като всяка вечна идея тя може да се изменя от човека, защото той самия е творецът на идеите.

Докосването на свободата може да е само мисъл и ако е така, то като всяка такава тя е ограничена. Но това не ме тревожи, защото осъзнаването, че съм ограничен сам по себе си от земната мисъл е показател, че свободата ми е ограничена съгласно моите възможности, което би трябвало да означава, че разума сам осъзнава своята невъзможност да узнае безкрайността. Тогава съществува ли абсолютната свобода, тази безграничност, до която човек смята, че може да достигне чрез ограничените си мисли и сетива?

Какво е свободата и човек трябва ли да я търси навън или навътре в себе си? Дали тя не е блажено чувство, което задоволява човека и му казва, че той няма нужда от каквото и да е друго?
Свободата се разбира, като може би неограниченост, а що се отнася до обществения живот тя може да бъде в смисъл на беззаконие. Лесно е да си представим анархично общество без закони. Със сигурност то не би оцеляло много време, както природата не би, ако не беше изградила нейните закони, с които човек е длъжен да се съобразява.
Свободата се разбира като индивидуална, което означава, че всеки сам за себе си поема отговорността да е свободен. Отговорността се поражда от това, че след като човек придобие свободата над себе си (неограничеността на действия в съществуващия сват) той трябва да понесе всички последици от своите действия. От тук се поражда предпазливостта човек да не прави нещо, което да му навреди, освен ако това не е неговото собствено желание. Но по природа живите същества не вредят сами на себе си, а само човек чрез разума си може да установи закономерността между правилно и погрешно.
Не всички свободни действия, които може да осъществи човек са благоприятни за него и за средата, в която живее. Под благоприятни се разбира полезни в основната цел на природата, а именно всичко сътворено да съществува и това, което вреди или пречи на съществуването се приема като вредно. Това човек може да прецени чрез ума си, което означава, че разликата между правилно и погрешно може да бъде такава, каквото той реши и разбира.

Философите просветители считат, че най-дълбоката причина за човешкото нещастие е невежеството, а главния виновник за него е религията. Затова те критикуват религиозните предразсъдъци и се опитват да спасят човека от тях. Религията дава редица отговори на въпросите, които са вълнували човека в древността, но в наше време човешката наука е стигнала много по-далеч и отговорите, които се обосновават на цифрите, звучат много по-убедително на всеки човек сега. Или с други думи стремежа на човека да добие знание е може би желанието му да бъде освободен от каноните на обществената реалност.

Защо не желая да съм свободен. От една страна свободата е голяма отговорност. Тя би ми дала пълен контрол над себе си. „Целта на човка да постигне пълно съгласие със самия себе си. Но това се оказва една безкрайна задача. Да беде човек самия себе си, да бъде тъждествен на самия себе си т.е. да бъде свободен, е безкрайна цел, тъй като и познанието е безкран процес.” Аз бих бил заповедник и господар на волята, душата и мислите си. Но всичко това крие рискове за смия мен. Хората сме такива, че често прекъляваме и се увличаме в желанията на егото си. Понякога човек не иска да избира и решава. Той предпочита сигурноста на някоя система, която е изградил или са изградили преди него и той само трябва да й се подчинява и да я следва безотклонно, а тя ще взема решения вместо него. Така живота на човек ще се превърне в спокойствие без тревоги и излишни въпроси, който единствено отежняват философския свят на човек. Защо човек би предпочел затвора пред планината? Може би защото в затвора някой ще се грижи за него, а в планината той трябва да се грижи сам за себе си. Ето как човек не иска да е свободен и да решава важните въпрси от съществуването си, а предпочита това да го върши някой друг, същия който ще му даде храна и подслон в замяна на слугуване. Мисля, че чрез това човек се доближава повече до животинската си природа.

Защо желая да съм свободен. Защото свободата е нещо, което ще ме направи безграничен. Безсмъртен може би ще бъда в мислите, в духа си. Реалност ли ще бъда? Свободата такава ли е? Всичко, което е сътворимо е и унищожимо. Дали идеята за свободата (безграничноста) е истинска заблуда? Дали тя не е крайността, към която човек иска да избяга и точно тя да е противоположността, в която човека се чувства изпаднал? Дали тя не е точната противоположност на човешкото тяло, крехко и ограничено, с лимитирани възможности, но извисени мисли? Дали света на идеите, който Платон е сътворил като понятие, не е точното противоположен на света на сенките, точно както града на Бога и земния град според Августин, по същия начин да се сравнява свободата и човешката мисъл? Ограничена ли е човешката мисъл и може ли да се измери? Може би физиката не би дала точен оговор на този въпрос, също както повечето хора не знаят как се осъществява процеса на мислен, но осъзнават, че мислят.

Защо желая. Всъщност моето желание е да нямам желания. И все пак това е желание, и като всяко такова то поражда още желания. В икономиката това може да се сравни с потребностите, който човек изпитва. Една потребност се задоволява, но на нейно място се появява друга поради причината, че ресурсите за задоволяване на потребностите са ограничени, а всички хора бързат да живеят, защото само те от целия животински свят знаят, че времето ще ги убие или по-точно, че няма да живеят вечно. Това може би и животните го знаят, но не допускам възможността да разсъждават над него така, както ние хората. Способността, че осъзнаваме това прави ли ни по-различни от целия съществуващ свят? Може би само в това бързане да се изживее живота на един дъх. Както знае, че младините не се връщат, човек препуска с висока скорост и бърза да се наслади на всички удоволствия от живота, колкото се може повече време. До къде стига с това бързнае? Дали пропуска нещо? Единственото вярно, е че човек, колко повече бърза толкова повече му се налага да бърза и по тази причина пропуска толкова много неща, едно от тях е времето. Човек е сложил часовник на ръката си, за да покаже чрез цифрите как се движи той в него, но всъщност времето движи човека, а той само съществува като участник в него. Точно както в една доказана, работеща на практика икономика, след като една потребност се задоволи, след нея се появява друга. Така и след като едно желание се задоволи, след него се появява друго. А защо се появяват потребностите? От ограничеността на ресурсите. А защо се появяват желанията? От ограничеността на мислите? Буда казва “Ако имаш желание задоволи го и се освободи от него”. Всъщност освобождението не е толкова лесно, когато си ограничен от собствените си решетки.

Човек е често е противоречива личност. Всичките тези мисли, чувства, разсъждения, усещания са представи на човека за света, в който живее. Но човек сам по себе си е различен от другия, от което следва, че всеки човек възприема света различно. А човек смята, че когато много хора се убединят и “слеят” истините, които виждат за света се създава една обективна истина, която е по-висша от индивидуалната на всеки един, и е по-истинна. Но колко истини са необходими, за да бъде достигната най-истинската? И няма ли много общи точки всяка една идивидуална истина, както и различни такива? Не сварвнява ли точно тях човека? Разликите между мен и теб са “изпъкващата” истина за света, с който се сравняваме. Не трябва ли вместо да сравняваме различията си да сравним приликите си? Човек непрекъснато иска да улесни живота и мисленето си като сравнява всичко. Все пак на такъв принцип работи нашия мозък. Сравнява статистически приликите между предметите и им придава еднакви характеристики на пръв поглед. Това е заложено. Ние никога няма да бъдем еднакви, с еднакво мислене и усещане. Природата ни е създала тази невъзможност от повторения. Всеки един човек е уникален като сътворение. По тази причина всички хора имат различни желания, мисли, усещания разбиране за свобода. Всички тези хора, които изграждат обществото и се опитват да оеднаквят поведението си (мислите си желанията си), за да бъдат по-сигурни в затвора, който изработват. Човек не обича несигурноста. Иска да знае бъдещето, защото познанието, което има до сега е достатъчно да създаде у него само страхове за това какво ще представлява бъдещия му живот. Това че ще умре, че няма да успее за задоволи всичките си желания, че няма да остане запомнен. Човек “е вечно деен, непрекъснато работи е загрижен за бъдещето си, работи до смъртта си, бърза към смърта си, отказва се дори от живота си, за да постигне безсмъртие”. Според мен човешкото съзнание все още не е достигнало етапа, в който да може да разбере смисъла на всички тези неща. Любовта към познанието ще освободи човека от невежеството, в който е изпаднал. Това невежество, което го връща назад да използва има си за задоволяване първичните си нужди и така притъпява на всичките висши цели, към който той може да се стреми и е способен да постигне чрез величествения си разум, който вселената му е дала, за да се опознае сама.

Ако сравним желанието с нежеланието на човека, ще видим противоположността, в която се крие общото между хората. Желанията на човек са емоция, страст, цел (която той поставя съобразно разума). Те са нещо толкова лично и индивидуално, както самите мисли. Тези импулси, който ни позволяват да се озсъзнаем като деятелни съществувщи съгласно всичко, което правим. Мисля, чувствам, страдам следователно съществувам. Но човек определя съществуването си единствено на база материална основа. Преди много време се е говорило за отвъден свят, такъв, който отхвърля материята, която е позната и анализирана от човека. Ако човек се намира по някакъв начин в този друг свят той ще съществува ли там? Или това понятие като “съществуване” ще бъде различно там, защото в този друг свят ще има наплно различни закони за измерване на съществуването. Но аз като човек не мога да си представя нещо различно от този свят. Въображението ми е ограничено от науката, която е достигнала до изседователската дейност само на Земята, на която живея (страдам, мисля, чувствам). Аз не мога да си представя нещо по-различно от съществуването тук. Как мога да допусна такова съществуване ако не може съзнанието ми да го обясни? Може би тогава трябва да се обърна към чувствата и те да ми помогнат, за да го усетя. Може би няма да го разбера, но поне ще го усетя. И какво е това нещо, което мога да усетя, а не мога да разбера? Противоречието между чувствата и мислите? Хората могат да обеснят всяко едно желание в себе си, всяки един процес, който настъпва на Земята. Всички тези желания на човек да изкачи дървото на познанието (което непрекъснато се разраства) до самия връх е един процес, за който може би един живот не стига. Тогава какво е важно в живота? Да постигаме желанията си? Да се противопоставим на тях и да се освободим? Да желаем или да не желаем? Това до какво ще ни доведе? Всеки човек има желания. Ако се отречем от желанията си все едно да се отречем от това, че сме хора. Човек да не желае - това е бягсто, аскетизъм и безразличие към всичко в природата. Към това тъй красиво нещо, което ни е създало. Аз не виждам нищо лошо в желанията. Проблема, който съществува според мен и ме кара понякога да подтискам желанията си е този, който обществото е изградило. Начин на поведение, който всяко полколение променя и възпитава различни нрави и норми в хората е естесвън път, но той води към погрешно разбиране на толкова много неща. Времто е основния фактор тук. Всяко едно нещо, което човек прави на този свят зависи от понятието време и той действа съгласно него като се опитва да го изпревари. Всяко едно научно постижение, учение, начин на живот (хранене, информиране за новините, хигиена) всичко е насочено към спестяване на времето. Всяко едно нещо да става по-бързо и по-бързо, да живеем бързо. Защото времето не спира, и ние не трябва. Затова хората бързайки се опитват да излязато от времто. Да го изпреварят страхувайки се, че времтео, този безценнен фактор (и ресурс) няма да им бъде достатъчен, за да постигнат целите си, да задоволят желанията си. Искат да станат безсмъртни, но знаят, че не могат, затова се опитват да направят нещо безсмъртно за тези след тях. И всички бързат ли бързат към нещо, което все още е неясно, но знаят, че след като го постигнат ще разберат. Това е цикъл, който се повтаря. Това е единствената безкрайност, която човек може да осъзнае. Това времето, в което живеем и измерваме чрез желанията си.
Според мен това, което човек търси е нещо универсално. Нещо, което да бъде уникално и същевременно достижимо за всеки, който иска да го използва. Било то нов продукт, храна, език или начин на живот. Нещо универсално, което търся и аз. А сякаш ми е толкова трудно да осъзная, че тази универсалност е комбинацията от всички несъвършени предмети в света ми ограничени от времето в този момент, но свързани заедно те изграждат средата, в която оцелявам… нещо, което е съвършено сега за мен.