~ моята мечта
~ една история която е истина
~ гасне:още гасне:изгасна
~ аз такава съм отвътре
~ още ли
~ през прозореца



Гасне

Гасне пламъкът ми.
За последно чувствам аз.
За теб не искам да се боря.
Няма смисъл сега в последният ми час.

Споменът ми вече не ме гори.
Той е празен, кух и не боли.
Сам останах да се боря в тъмната ми стая,
а от там ако изляза повече няма да мечтая.

От това, което беше във главата ми
остана само бръчка във душата ми.
Прекрасна химия и душевен рай,
ти излъчваше това съвършенство във безкрай.

Тялото, материята ти, бяха те вълшебни
в моята глава всички бяха съвършени.
Ти беше там и следа ми ти остави,
следа, не нужна на никому сега.

Отпуснат съм, потъвам лек
и вдъхновението си отиде вече.
Едва ли пак за теб ще пита то
къде си, какво мечтаеш,
какво мислиш и с кого пак блуждаеш?
Имаше го, не бях аз първи
няма да съм и поледен.
Даваш и взимаш без да прощаваш
и избираш.
На теб това не ти е нужно,
но го правиш.
В твоят свят ти създаваш правилата,
който само ти си спазваш.

Страст в корема ми изригваше
и в очите ми в ръцете ми преливаше.
Но не и повече за теб,
нито повече за мен.
Знам, че истина това беше
и споменът дори далече,
аз припомням си сега,
ти стоеше там сама.
И може би мечтаеше за мен така,
както аз за теб сега.
Но желанието ми - болезнено мълчание
остана си такова наказание.
Не можеш да направиш
всички на света щастливи,
- каза ми.

Ако не съм вълк
не мога да живея сред вълци.
Ти си вълк
и така ти е добре.
А малките ти завоевания
се превръщаха във мания.

Беше доволна и от това,
че не те правеха сама,
когато имаш нужда от ръка.
Ръката, която предложих ти веднъж.

Сега той е един
и е твой любим.
Може би и аз бях
тогава, когато не зрях.

Към теб искам да вървя,
но стъпвам назад и ще се погубя.

Като нарисувана ръка
докосваща листа.
С написани думи, говори за очи
и с поглед, като отворени врати.

Мечтите си в хартиен замък построих
и с малко смелост ти го подарих.
Магията направих, заклинание,
но не очаквах такова изпитание.

Мечта ми беше винаги до теб да съм.
Написах го и всичко стана мрачен сън.

Защо когато бягах ти ме връщаше
назад към теб, при теб, със теб?

Мечтата, другата ми бе да си говорим.
Да си говорим, да те усещам.
Учеше ме и ми помагаше,
но ме научи и да се нуждая от теб.

Любовта ми.
Сега се питам дали беше просто любов
или наистина бе тази лъжа, в която вярвах дълго
“специални”.(не)

Нежелано добро
е равносилно на зло.
Не ме търси да ти помагам
вече искам всичко да забравям.

Не исках да те оставя
да се разпаднеш на части.
Но ти ми каза и сама реши.
Падна в локвата и ме остави.

И до теб в света да се боря и да ти помагам -
написа ми веднъж.
Тогава не ме излъга,
но сега ще отречеш.
За нищо съм ти нужен,
а споменът е още по-ненужен.

Гасне и залита,
не иска никога да пита
То няма нужда от това,
което ти даваш на света.

Нищо няма да може да ме спре,
когато престане да ме интересува.
Остани си в твоят свят.
Твоят собствен свят.
Там има достатъчно за теб
и за всеки, който докосва теб.

Никога вече няма да се опитам
да разпаля огнения ритъм.
На сърцето си в душата,
където намери то тъгата.

Вече не мисля така,
това е от моята съдба.
Вярвам, че съм станал по-силен
и не съм вече така наивен.
В теб не вярвам вече, нито в любовта,
въпреки, че и двете все още ги има на света.

Чистата капка, която падна в калната локва
Това си ти, но вече и на теб не ти пука за това,
както и на мен сега.
Ти получаваш насладата, която искаш.
Получавай и за нищо не съжалявай.

Все пак това е моята мъка
и ще я изживея сам, до край!
Краят определям аз
и той е сега!
Поне мечтая за това,
както за всяка моя несбъдната мечта.

И научих се аз после.
Разбрах какво си чувствала към мен.
Спецификата на човешките взаимоотношения,
съжалявам за тази моя погубена мечта,
но знам, че не мога да избягам от света.

И от теб да бягам
не мога да се скрия.
Споменът е пред очите ми,
но няма ги сълзите ми.

И до кога ли ще ме мъчи
ада, който сам си построих.
Ада, в който влизах и излизах
ада, който ме дърпа и гори.
Но емоция си е това.
Добра или зла.
Винаги една,
а може празнота.

Дай ми сила да продължа напред.
Дай ми сила да не мисля за теб.
Прокълнатото съкровище, до което се докоснах. О, не!
Сляп съм вече за светлото огледало на нощното небе.

Лунен обръч от мъка сляпа и безкрайна,
не знам, колко още ще бъде тайна.

Искам да се спася от себе си.
Опитвам се да вярвам в реалността,
но ти си там и аз го виждам.
Ти си там, но не и с мен.
Намерих любовта на живота си(?),
това си ти.
Но забрави.

Ти си обикновена,
толкова колкото и аз.
Обикновеното момиче, в което се влюбих
с цялото си същество.
Единствена ти за мен,
много (ли) те за теб.

Открадна ми любовта
и съживи се в мен страха.

Но няма да те забравя,
колкото и спомена да притъпявам,
колкото и с нежелание да те виждам
в очите си затворени,
защото първата милувка ти ми даде,
и огнена целувка на ледените устни,
и научи какво ме е болка,
като показа ми човешкото безценно щастие.

Защо не съм във твоят свят не знам,
но със сигурност любовта ми е там.

Друг като мен няма,
но по-добър за теб има.

Преди ме беше страх,
че ще спра да те обичам.
Сега ме е страх, че ще те обичам
вечно.

Но ти ми открадна и страха,
за което ти благодаря.

---Още гасне

Страха го няма.
Защо болката остана?
Защо и мисълта голяма
пак за теб мисли? Не зная.

Кога ли ще разбера,
че това е обикновено.
Кога ли ще разбера ,
че няма нищо съвършено.
Кога ли ще затворя за последно очи
и няма да виждам вече слънчеви лъчи.

Кога ще разбере сърцето ми,
че иска нещо, което не може да има.
Кога ще спре да бие за теб?
Всеки удар, като тук изписан ред.

Знам, че не мога, не трябва и не искам,
но защо сърцето не разбира това така,
както моята мисъл го разбра.
Мъртва или безсмъртна
надеждата е тук, но не я искам.
Сърцето не бие за мен сега,
то бавно ме убива,
а живот ми даваше преди,
когато до теб бях в онези дни.

Защо нищо не разбирам?
Защо постоянно питам?

А отговоря не е във въпроса "защо",
трябва да си отогововя първо към "кого".
Към теб ли или някой друг?
Към мен ли или към нищо?

Умирам в този миг
не искам никой да ме съжевява.

----изгасна

само следа
разстилана от пепелта
остана в моята душа
до последно бунтуваща се тя

последна беше ти за мен
последна завинаги, този вечен плен
последен на сън гласът ми те зове
последен удар от моето сърце

и край не виждам
край не мога да напиша
край искам от време много
детето в мен е вече строго

но няма да продължавам
решил съм
а ти отдавна
спирам повече за теб да питам
и ти не ме търси
защото болката отново ще ме изгори

Глупаво "защо"!